"Германката" или историята с костите на бука в района на ГЗ Мързян

[дятката]

Думите на нашия 125 казани пред строя и други набори още ги помнят,,черва искам да висят по кльона само да видиж,че се е доближил до кльона убий го...,,

[йордан димитров]

Имаше си наредба за употреба на оръжие,всичко друго са интерпретации...

[gorog]

13-сет точки/доколкото помня/ от Инструкцията за охрана на границата на НРБ!
за наказание съм ги преписвал 4х100 пъти, за отстрел на диви прасета!
хем лапаха пържоли, хем пишех, да ми дойде акъла!

[fierce]

Краси,служих 85-87год.Все още стария режим.Командира на заставата ни строи личния състав и взе да ни пита един по един-Ти ще убиваш ли? Един от нас отказа и беше наказан да дава дежурен по застава денонощно в продължение на един месец.Съсипа се момчето от недоспиване!

кой е бил 125 тогава?!?

[красимир_ванков]

Колега Ванков напишете вашите спомени за загиналия!Във форума са спомените на Harian мисля,че беше.Там той пише как застреляли някакъв младеж и когато го доближили,,очите му продължавали да гледат в небето,,

           Не беше на границата, а по време на така наречения възродителен процес. Дето си беше чиста проба гражданска война. Недалеч от село  Бенковски има едно място където пътя се дели на пет: към селата Ки'тна, Пресе'ка, Каяло'ба, Горски изво'р и на запад отива към Златоград. Там се случи случката. Не съм стрелял. Нямах шанс. Ама.... дълга история. Той беше първият. Което иде да каже, че не е бил последният. Очаквах да бъда арестуван, да бъда задържан, да бъда разпитан кое как е било. Чакам и до днес. 41 години от тогава. В страни от шосето и малко на високо стояхме неколцината офицери и старшини. Милиционерски и от ДС. Зад мен бяха 18 редови български граничари (школници ивайловградски), трима КСО и един сержант ЗКВ. Заради тях  беше всичко. Но те бяха долу на шосето, където тарашеха поредния автобус.
           Рискувах и успях. Около нас имаше 15-20 милиционери, офицери от ДС и какви ли още не. Не ги познавах и те не ми бяха грижа. Прецених, че е по-добре аз да завържа 2-3 черни забрадки, от колкото той да разплаче 30-40 български майки и съпруги. Сираците отделно.
          Носеше раница с експлозив. После установихме, че е амонит. Малко над десет килограма.  Електро-детонатори, метални пластини закрепени на пръстите му. Жици. Самоубиец-камикадзе. Де да знам какво е било в акъла му тогава. Прибираше се дневната смяна от бач в Мини ГОРУБСО не знам къде си и коя точно ми'на. Бяхме организирали изнесен пункт за претърсване на всичко живо що влизаше в  Бенковски и излизаше от там. Ден след ден - нищо. Студ, студ и мизерия. На 12-часови смени. И деня и нощя. На открито, няма пикет, няма караулно. Стискаш автомата и чакаш шибаната смяна да изтече и да се прибереш на топло (месеца януари, годината 1985-та). Бяхме организирали нещо както казарма в сградата на детската градина.
           Тогава той беше доведен от ЗКВ-то и двама от КСО. Искал да говори с шефовете. Ба' си каръшкия късмет. Що пак на мен това? В селото имаше задържани около 50 души. Защо и за какво не знаех, макар че бях офицер. Ние на ДС-тата в работата не сме се месили. Нашите функции бяха по-скоро охранителни. Този пост беше единия, а на високото над селото имаше язовир. Там охранявахме стената да не бъде взривена. Щото язовира беше пълен до дупка и водата щеше да отнесе всичко по пътя си. Иде бомбаджита и поставя ултиматум: или освобождавате всички задържани, или тука ви правя всичките на кайма.
           Имах пистолет Макаров, зареден, с патрон в цевта, на "предпазител". Ама дълбоко потопен в джоба на камуфлажа. А пък той с едно движение на дланта "щрак" - и всичко приключва.  А' си мръднал, а' си минал в  историята. Секунди.... секунди дълги като часове. ДС-тата мълчат.... Нашия човек, гледам, не ме брои за заплаха.... Бях на 2-3 крачки от него, от лявата му страна. А "сглобката" на далечната, дясна ръка. Кроя план, преговарям го, претеглям шансовете. Дали-или. Как съм се хвърлил върху него- губи ми се половин секунда спомена. Когато дойдох на себе си, осъзнавам, че с лявата си ръка стискам дланта  му за да не може да събере пръстите си. А с другата, дясната...... впита в гръкляна му. Когато се отпусна и долових, че вече не се съпротивлява, изтръгнах жиците, после и пластините. Изрезки от капачки за бъркани, усукани по формата на пръстите му. И грохнах върху му. Чак тогава ония около мен се размърдаха. До този момент явно са наблюдавали гипсирани "спектакъла". Говореха нещо..... не чувах, не виждах.... Шубето те превзема след това. Запалих цигара, смуча като луд. Ама няма време за преживелици. Смяна на охранителните групи. Новите на пост, моите в автобуса. Случката стана само пред тримата от моичките, които го доведоха и ония, "специалистите".  Останалите от взвода и другите от смяната-миньори стояха долу на пътя. Кой-какво беше разбрал..... и до сега не знам.
            Но те нещата се пренасят по въздуха. В автобуса трещи тишина. Косъм да падне - ще се чуе. Пак така безмълвни потъваме в детската градина. Помещение пригодено за оръжейна. Проверка на оръжието. Разснаряжаване. Вечеря. Даже и в очите не се гледаме. Винаги вечерях с войниците си. Заедно. И за хубаво и за лошо. После в офицерското спално. Ротен, зам.полит, трима КВ, старшина на рота. Четирима плющят бриджа. При нас белота беше забранен. Само бридж, па макар и "плафон". Влизам. Никой не ми обръща внимание. На котлона (специално национализиран) цвъртят няколко сурови домашни наденички. Не за наяждане, а колкото мезе на домашнярката. Забранено беше, ама.... знаеш как е. Забраненото е най сладко. Гаврътнах кое-що. Уж да полегна, тогава спяхме с дрехите. Само кубинките сваляхме. Пак станах и ...... пих. Достатъчно. Ротния ме гледа, ама мълчи. Чак на заранта на закуска ми вика: "Споко, никой не те търси" Това беше. После ( и до днес ) и дума не се е издумвала. Не го крия и никога не съм го крил. Но и  не съм се хвалил с това. Че грях е това, голям грях. Ако тази история ти заприлича на оная с "Тримата от запаса", не се смей. На късо това е.

[gorog]

Колега Ванков напишете вашите спомени за загиналия!Във форума са спомените на Harian мисля,че беше.Там той пише как застреляли някакъв младеж и когато го доближили,,очите му продължавали да гледат в небето,,

           Не беше на границата, а по време на така наречения възродителен процес. Дето си беше чиста проба гражданска война. Недалеч от село  Бенковски има едно място където пътя се дели на пет: към селата Ки'тна, Пресе'ка, Каяло'ба, Горски изво'р и на запад отива към Златоград. Там се случи случката. Не съм стрелял. Нямах шанс. Ама.... дълга история. Той беше първият. Което иде да каже, че не е бил последният. Очаквах да бъда арестуван, да бъда задържан, да бъда разпитан кое как е било. Чакам и до днес. 41 години от тогава. В страни от шосето и малко на високо стояхме неколцината офицери и старшини. Милиционерски и от ДС. Зад мен бяха 18 редови български граничари (школници ивайловградски), трима КСО и един сержант ЗКВ. Заради тях  беше всичко. Но те бяха долу на шосето, където тарашеха поредния автобус.
           Рискувах и успях. Около нас имаше 15-20 милиционери, офицери от ДС и какви ли още не. Не ги познавах и те не ми бяха грижа. Прецених, че е по-добре аз да завържа 2-3 черни забрадки, от колкото той да разплаче 30-40 български майки и съпруги. Сираците отделно.
          Носеше раница с експлозив. После установихме, че е амонит. Малко над десет килограма.  Електро-детонатори, метални пластини закрепени на пръстите му. Жици. Самоубиец-камикадзе. Де да знам какво е било в акъла му тогава. Прибираше се дневната смяна от бач в Мини ГОРУБСО не знам къде си и коя точно ми'на. Бяхме организирали изнесен пункт за претърсване на всичко живо що влизаше в  Бенковски и излизаше от там. Ден след ден - нищо. Студ, студ и мизерия. На 12-часови смени. И деня и нощя. На открито, няма пикет, няма караулно. Стискаш автомата и чакаш шибаната смяна да изтече и да се прибереш на топло (месеца януари, годината 1985-та). Бяхме организирали нещо както казарма в сградата на детската градина.
           Тогава той беше доведен от ЗКВ-то и двама от КСО. Искал да говори с шефовете. Ба' си каръшкия късмет. Що пак на мен това? В селото имаше задържани около 50 души. Защо и за какво не знаех, макар че бях офицер. Ние на ДС-тата в работата не сме се месили. Нашите функции бяха по-скоро охранителни. Този пост беше единия, а на високото над селото имаше язовир. Там охранявахме стената да не бъде взривена. Щото язовира беше пълен до дупка и водата щеше да отнесе всичко по пътя си. Иде бомбаджита и поставя ултиматум: или освобождавате всички задържани, или тука ви правя всичките на кайма.
           Имах пистолет Макаров, зареден, с патрон в цевта, на "предпазител". Ама дълбоко потопен в джоба на камуфлажа. А пък той с едно движение на дланта "щрак" - и всичко приключва.  А' си мръднал, а' си минал в  историята. Секунди.... секунди дълги като часове. ДС-тата мълчат.... Нашия човек, гледам, не ме брои за заплаха.... Бях на 2-3 крачки от него, от лявата му страна. А "сглобката" на далечната, дясна ръка. Кроя план, преговарям го, претеглям шансовете. Дали-или. Как съм се хвърлил върху него- губи ми се половин секунда спомена. Когато дойдох на себе си, осъзнавам, че с лявата си ръка стискам дланта  му за да не може да събере пръстите си. А с другата, дясната...... впита в гръкляна му. Когато се отпусна и долових, че вече не се съпротивлява, изтръгнах жиците, после и пластините. Изрезки от капачки за бъркани, усукани по формата на пръстите му. И грохнах върху му. Чак тогава ония около мен се размърдаха. До този момент явно са наблюдавали гипсирани "спектакъла". Говореха нещо..... не чувах, не виждах.... Шубето те превзема след това. Запалих цигара, смуча като луд. Ама няма време за преживелици. Смяна на охранителните групи. Новите на пост, моите в автобуса. Случката стана само пред тримата от моичките, които го доведоха и ония, "специалистите".  Останалите от взвода и другите от смяната-миньори стояха долу на пътя. Кой-какво беше разбрал..... и до сега не знам.
            Но те нещата се пренасят по въздуха. В автобуса трещи тишина. Косъм да падне - ще се чуе. Пак така безмълвни потъваме в детската градина. Помещение пригодено за оръжейна. Проверка на оръжието. Разснаряжаване. Вечеря. Даже и в очите не се гледаме. Винаги вечерях с войниците си. Заедно. И за хубаво и за лошо. После в офицерското спално. Ротен, зам.полит, трима КВ, старшина на рота. Четирима плющят бриджа. При нас белота беше забранен. Само бридж, па макар и "плафон". Влизам. Никой не ми обръща внимание. На котлона (специално национализиран) цвъртят няколко сурови домашни наденички. Не за наяждане, а колкото мезе на домашнярката. Забранено беше, ама.... знаеш как е. Забраненото е най сладко. Гаврътнах кое-що. Уж да полегна, тогава спяхме с дрехите. Само кубинките сваляхме. Пак станах и ...... пих. Достатъчно. Ротния ме гледа, ама мълчи. Чак на заранта на закуска ми вика: "Споко, никой не те търси" Това беше. После ( и до днес ) и дума не се е издумвала. Не го крия и никога не съм го крил. Но и  не съм се хвалил с това. Че грях е това, голям грях. Ако тази история ти заприлича на оная с "Тримата от запаса", не се смей. На късо това е.

Краси.............., спасил си човешки животи! поклон!

[ефрейтор Атанас Колев]

     Най после нещо интересно.

[дятката]

Благодаря!Друго не мога да кажа.Всичко това поражда много размисли за тези тежки времена в които и аз участвах.Кой крив кой прав не знам.

[красимир_ванков]

     Най после нещо интересно.

Насе, споделянето на спомен е .... бяга ми точната дума. Протягаш ръка към празния лист. Искаш да ГО напишеш. Спомена. И се почва хамлетосването "дали" - "или". Ам' за кого.... ам' защо.... то туй кого го интересува... ам.... кой ше го чете... няма ли да се изложа....няма ли да ме освиркат критикарите.... И така без присъда "умират" хиляди интересни и важни, поучителни неща. Да напишеш спомен е нещо като форма на душевно разголване, душевно воайорство. Причина да напиша горните редове беше поредното претопляне на историята с дървото..... Там запитах: "А ти, драгинко, убивал ли си? Знаеш ли какво е?" Ни дума, ни вопъл, ни стон. Що така? Що разбирачите мълчат като бити такова? Ето, не за самовъзхвала. За пореден път показвам, че не боли. И призив.  Пишете, разказвайте, не отнасяйте със себе си в отвъдното спомена.

[uestli1]

13-сет точки/доколкото помня/ от Инструкцията за охрана на границата на НРБ!
за наказание съм ги преписвал 4х100 пъти, за отстрел на диви прасета!
хем лапаха пържоли, хем пишех, да ми дойде акъла!

125-то беше върл авджия и беше обявил соц.съревнование за трепане на прасета щото правеха много зулуми по кльона! А те пущините под път и над път ,що мръвка се оплюска на заставата нямам думи!

[гринго]

Сладурани със скатани патрони
При нас ако се гръмне беше равносилно на опит за нарушение все някой от постовете ще чуе и се почва ТГ прикриване,не дай си боже да си решил ей тъй да сиотъркаш пръста на спусъка

[uestli1]

Сладурани със скатани патрони
При нас ако се гръмне беше равносилно на опит за нарушение все някой от постовете ще чуе и се почва ТГ прикриване,не дай си боже да си решил ей тъй да сиотъркаш пръста на спусъка

За Козлов да ,там да кихнеш и си в кауша!  При нас бе тъмна Индия ,отделно чат пат гърчолята авджии бяха окичени по пирамидите ,пуснали кучетата у нашо ,чакаха на гюме и пукаха по прасюги!

[гринго]

То и при нас турците пушкаха домузи ма не ги пипаха дето падне там остава за чакалите

[algor]

Сладурани със скатани патрони
При нас ако се гръмне беше равносилно на опит за нарушение все някой от постовете ще чуе и се почва ТГ прикриване,не дай си боже да си решил ей тъй да сиотъркаш пръста на спусъка

  Айде сега, и патрони имахме скатани и гърмяхме! В тулумба-дере падна циментов стълб от попадения на едно и също място.

[Kremenski]

Колега Ванков напишете вашите спомени за загиналия!Във форума са спомените на Harian мисля,че беше.Там той пише как застреляли някакъв младеж и когато го доближили,,очите му продължавали да гледат в небето,,

           Не беше на границата, а по време на така наречения възродителен процес. Дето си беше чиста проба гражданска война. Недалеч от село  Бенковски има едно място където пътя се дели на пет: към селата Ки'тна, Пресе'ка, Каяло'ба, Горски изво'р и на запад отива към Златоград. Там се случи случката. Не съм стрелял. Нямах шанс. Ама.... дълга история. Той беше първият. Което иде да каже, че не е бил последният. Очаквах да бъда арестуван, да бъда задържан, да бъда разпитан кое как е било. Чакам и до днес. 41 години от тогава. В страни от шосето и малко на високо стояхме неколцината офицери и старшини. Милиционерски и от ДС. Зад мен бяха 18 редови български граничари (школници ивайловградски), трима КСО и един сержант ЗКВ. Заради тях  беше всичко. Но те бяха долу на шосето, където тарашеха поредния автобус.
           Рискувах и успях. Около нас имаше 15-20 милиционери, офицери от ДС и какви ли още не. Не ги познавах и те не ми бяха грижа. Прецених, че е по-добре аз да завържа 2-3 черни забрадки, от колкото той да разплаче 30-40 български майки и съпруги. Сираците отделно.
          Носеше раница с експлозив. После установихме, че е амонит. Малко над десет килограма.  Електро-детонатори, метални пластини закрепени на пръстите му. Жици. Самоубиец-камикадзе. Де да знам какво е било в акъла му тогава. Прибираше се дневната смяна от бач в Мини ГОРУБСО не знам къде си и коя точно ми'на. Бяхме организирали изнесен пункт за претърсване на всичко живо що влизаше в  Бенковски и излизаше от там. Ден след ден - нищо. Студ, студ и мизерия. На 12-часови смени. И деня и нощя. На открито, няма пикет, няма караулно. Стискаш автомата и чакаш шибаната смяна да изтече и да се прибереш на топло (месеца януари, годината 1985-та). Бяхме организирали нещо както казарма в сградата на детската градина.
           Тогава той беше доведен от ЗКВ-то и двама от КСО. Искал да говори с шефовете. Ба' си каръшкия късмет. Що пак на мен това? В селото имаше задържани около 50 души. Защо и за какво не знаех, макар че бях офицер. Ние на ДС-тата в работата не сме се месили. Нашите функции бяха по-скоро охранителни. Този пост беше единия, а на високото над селото имаше язовир. Там охранявахме стената да не бъде взривена. Щото язовира беше пълен до дупка и водата щеше да отнесе всичко по пътя си. Иде бомбаджита и поставя ултиматум: или освобождавате всички задържани, или тука ви правя всичките на кайма.
           Имах пистолет Макаров, зареден, с патрон в цевта, на "предпазител". Ама дълбоко потопен в джоба на камуфлажа. А пък той с едно движение на дланта "щрак" - и всичко приключва.  А' си мръднал, а' си минал в  историята. Секунди.... секунди дълги като часове. ДС-тата мълчат.... Нашия човек, гледам, не ме брои за заплаха.... Бях на 2-3 крачки от него, от лявата му страна. А "сглобката" на далечната, дясна ръка. Кроя план, преговарям го, претеглям шансовете. Дали-или. Как съм се хвърлил върху него- губи ми се половин секунда спомена. Когато дойдох на себе си, осъзнавам, че с лявата си ръка стискам дланта  му за да не може да събере пръстите си. А с другата, дясната...... впита в гръкляна му. Когато се отпусна и долових, че вече не се съпротивлява, изтръгнах жиците, после и пластините. Изрезки от капачки за бъркани, усукани по формата на пръстите му. И грохнах върху му. Чак тогава ония около мен се размърдаха. До този момент явно са наблюдавали гипсирани "спектакъла". Говореха нещо..... не чувах, не виждах.... Шубето те превзема след това. Запалих цигара, смуча като луд. Ама няма време за преживелици. Смяна на охранителните групи. Новите на пост, моите в автобуса. Случката стана само пред тримата от моичките, които го доведоха и ония, "специалистите".  Останалите от взвода и другите от смяната-миньори стояха долу на пътя. Кой-какво беше разбрал..... и до сега не знам.
            Но те нещата се пренасят по въздуха. В автобуса трещи тишина. Косъм да падне - ще се чуе. Пак така безмълвни потъваме в детската градина. Помещение пригодено за оръжейна. Проверка на оръжието. Разснаряжаване. Вечеря. Даже и в очите не се гледаме. Винаги вечерях с войниците си. Заедно. И за хубаво и за лошо. После в офицерското спално. Ротен, зам.полит, трима КВ, старшина на рота. Четирима плющят бриджа. При нас белота беше забранен. Само бридж, па макар и "плафон". Влизам. Никой не ми обръща внимание. На котлона (специално национализиран) цвъртят няколко сурови домашни наденички. Не за наяждане, а колкото мезе на домашнярката. Забранено беше, ама.... знаеш как е. Забраненото е най сладко. Гаврътнах кое-що. Уж да полегна, тогава спяхме с дрехите. Само кубинките сваляхме. Пак станах и ...... пих. Достатъчно. Ротния ме гледа, ама мълчи. Чак на заранта на закуска ми вика: "Споко, никой не те търси" Това беше. После ( и до днес ) и дума не се е издумвала. Не го крия и никога не съм го крил. Но и  не съм се хвалил с това. Че грях е това, голям грях. Ако тази история ти заприлича на оная с "Тримата от запаса", не се смей. На късо това е.

Не сме се и съмнявали, че ни командват стойностни хора.
Всичко се решава за секунда.
Ротният Йовчо Чернев ли беше?
Колко време беше това събитие?