Малко литература.

[skitnik32]

Историята за "Верни" е истинска. Тя не е мой разказ, а мой ПРЕРАЗКАЗ. Преразказах я, използвайки за основа думите на един граничар – свидетел на случката, както и вътрешната ми потребност да я предам от свое име, така както я усетих.
,,Верни"
( преразказ на базата на
разказа на  граничаря Боби Минчев)
Някога имаше чест. Някога имаше доблест. Някога, когато бях войник, когато бях граничар... Сега ще кажете – какви ги пише този. Явно визира комунизма, онзи върл тоталитаризъм, онова велико промиване на мозъци. Ще споменете манифестациите, мавзолея на Г. Димитров, Шесто районно, ДС, лагерите в Белене и Скравена, и други такива щуротии.Ще ме порицаете, че изпитвам носталгия по-старото, недемократичното. Ще ме заклеймите като русофил и комунист.
Но...аз съм просто човек, който е бранил родината. Човек, който се прекланя на земята, по която върви.
И пак се появява едно" но".
Винаги съществува едно ,,но". Едно прошепнато ,,но". ,,Но" приличащо на тих ромолящ дъжд, на нежна любов в нечии очи, на приятелство, такова каквото днешното време не познава. ,,Но" – промълвено през сълзи от радост, от болка, от тревога. Сълзи в очите на мъжа, на войника, на граничаря. Тези сълзи са ценни, истински и достойни – Мъжки сълзи. За тях ще пиша. Само за тях.
Помня момента, за който искам да ви разкажа. Помня го, сякаш се е случил вчера. Помня го и винаги, щом се сетя за него в очите ми избива влага. И не мога да я спра, нищо че искам.Тя –влагата е по-силна от мен. Дори и сега, докато пиша надделява над усмивката ми.
Годината е 1987, местоположението – Южната граница, Гоце-делчевски граничен отряд.
По онова време бях зам. командир на 6 ГЗ ( гранична застава) и като такъв стриктно спазвах правилата. Както казваха подчинените ми – строг сте, но справедлив, Другарю лейтeнант. Живеех за работата, дишах заради нея и за хората, за които отговарях. Те бяха моето второ семейство. Моята втора спасителна лодка, моята вишка, моята бразда.
Обичайна гледка бе поне по веднъж през деня да сядам за малко на една от пейките пред заставата, за да изпуша цигара или просто така да поседя, притворил за кратко очи.
В този ден, в който нямах представа, че ще имам необичайно посещение, не пуших, а седях и се наслаждавах на мекото и топло майско време. Има нещо волно в пролетта, нещо романтично, не мислите ли? Още преди да настъпи , във въздуха се усеща наближаването ѝ и ти я долавяш с всяка пора на кожата си, с всеки дъх, който поемаш, с всяко свое събуждане сутрин. Господи, чудя се, защо не можем поне за миг да се върнем назад във времето, за да изживеем още веднъж цялата палитра от усещания и чувства. Да се заредим и да продължим по-спокойни до края.
Въздишам. Разбира се, че въздишам как иначе ще спра мъжките сълзи.
Та точно в този ден при мен дойде дежурният по застава и ми обясни, че на портала на 5 ГЗ, от която се влизаше и за към нас, е дошъл мъж, който преди пет години е служил тук. Искал човекът да покаже на съпругата си и на двете си деца, къде е бил войник; къде е бил граничар. Тогава не беше както сега – разграден двор, в който всеки може да влезе и да излезе необезпокоявано. Тогава трябваше да имаш т.н. ,,Открит лист", за да те допуснат до границата. Човекът, за когото ми докладваха нямаше такъв. Но аз пренебрегнах правилата и за пръв път не ги спазих. Казах на дежурния да пропусне бившия граничар и семейството му.
След около половин час пред граничната застава спря автомобил. Погледнах през прозореца и видях от него да слизат: висок строен мъж, съпругата му и двете им момченца. Посрещнах ги. Мъжът изглеждаше притеснен и плах. Знам ли, може би заради спомените. В казармата човек се снабдява с много такива. Добри. Лоши. Все са спомени.
А на границата спомени бол!
Вероятно не знаете, но граничарите са особен вид хора. Хора, чийто дълг по опазването на браздата е по-важен от живота им. За тях границата е началото на родината и е неприкосновена. Те са млади и идеалисти. Те разчитат един на друг. Те са приятели.
Но? Нали ви казах, че винаги има едно ,,но".
-Другарю лейтeнант...- обърна се към мен новодошлият.- Мога ли да видя моя брат?
Чудех се кой е този човек и защо не са ми докладвали, че идва брат на един от подчинените ми бойци. Попитах за името на граничаря, ала мъжът не ми отговори, просто извика:
-Верни, тук съм!
В този момент от ,,питомника" (това е мястото, в което държим нашите кучета) се чу лай и блъскане. Тогава разбрах, какво има предвид под ,,брат" бившият граничар и помолих сегашния водач на Верни, да го доведе при нас. Още не излязло от клетката, кучето прескочи високата метър и половина ограда и се хвърли върху онзи, който го бе обучавал, хранил и спал до него.
Господи! Само момент...
За пръв път виждах куче да плаче със сълзи, с мъжки сълзи. Плака и той – Водачът му, този който го бе прегръщал, пазил, учил, с когото се бяха топлили в студените гранични нощи. Два или три часа човек и куче говориха – първият с думи, вторият с лай и скимтене. Верни се радваше на дечицата, на съпругата на бившия граничар. Радваше се като нас хората...Трогателна гледка. Разтърсваща. Необикновена. Не смеех да продумам, само наблюдавах и се дивях на тези две така различни и едновременно така еднакви същества. И разбрах, че за приятелството не съществува разстояние, време, пространство. Него или го има, или не!
Страшното бе после. Раздялата тя ме потресе. Верни, това невероятно куче, не приемаше команди от сегашния си отговорник, дърпаше се като подивяло животно. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.
Дни наред след тази среща Верни виеше, искаше да разбие клетката и не допускаше никого до себе си. Сърцето ми се късаше. Винаги съм знаел, че граничарят и кучето му са едни организъм,едно цяло там в тъмното на границата. Но? Пак това ,,но", но не съм предполагал, че може да има такава привързаност, такава обич като на кучето Верни.
След година Верни внезапно почина. Погребахме го там на границата, на която кучето бе служило толкова години.
Някога наистина имаше чест. Някога наистина имаше доблест. Там на границата...

[chekur/Барбов/]

Вече се обърках-това от името на кой е, кой е автора.........

[skitnik32]

автора е писател
придаде на разказчето на колегата художествена форма

[skitnik32]

надявам се ти харесва?

[ilia2003]

Оппа! Автора се казва, Боби Минчев, нали!?

[uestli1]

автора е писател
придаде на разказчето на колегата художествена форма

Кой е писателя?Името му.

[йордан димитров]

Вече се обърках-това от името на кой е, кой е автора.........

И аз не се сещам. Разказа беше копиран във фейсбук като авторски,и си помислих да не си ти.Но беше копиран от Недев,а ти си Костов.А и ти казваш че го преразказваш...хареса ми...

[skitnik32]

момчета автора няма нищо общо с армията. Жена е. прочете разказаното и помоли да го преразкаже в литературна форма. явно не ви харесва. съжалявам. ще опитам да изтрия темата

[ilia2003]

момчета автора няма нищо общо с армията. Жена е. прочете разказаното и помоли да го преразкаже в литературна форма. явно не ви харесва. съжалявам. ще опитам да изтрия темата

Автора е високо уважаван наш съфорумник! Харесва ни, давайте нататък, за да видим до къде ще стигнете

Историята за "Верни" е истинска. Тя не е мой разказ, а мой ПРЕРАЗКАЗ. Преразказах я, използвайки за основа думите на един граничар – свидетел на случката, както и вътрешната ми потребност да я предам от свое име, така както я усетих.
,,Верни"
( преразказ на базата на
разказа на един граничар)
Някога имаше чест. Някога имаше доблест. Някога, когато бях войник, когато бях граничар... Сега ще кажете – какви ги пише този. Явно визира комунизма, онзи върл тоталитаризъм, онова велико промиване на мозъци. Ще споменете манифестациите, мавзолея на Г. Димитров, Шесто районно, ДС, лагерите в Белене и Скравена, и други такива щуротии.Ще ме порицаете, че изпитвам носталгия по-старото, недемократичното. Ще ме заклеймите като русофил и комунист.
Но...аз съм просто човек, който е бранил родината. Човек, който се прекланя на земята, по която върви.
И пак се появява едно" но".
Винаги съществува едно ,,но". Едно прошепнато ,,но". ,,Но" приличащо на тих ромолящ дъжд, на нежна любов в нечии очи, на приятелство, такова каквото днешното време не познава. ,,Но" – промълвено през сълзи от радост, от болка, от тревога. Сълзи в очите на мъжа, на войника, на граничаря. Тези сълзи са ценни, истински и достойни – Мъжки сълзи. За тях ще пиша. Само за тях.
Помня момента, за който искам да ви разкажа. Помня го, сякаш се е случил вчера. Помня го и винаги, щом се сетя за него в очите ми избива влага. И не мога да я спра, нищо че искам.Тя –влагата е по-силна от мен. Дори и сега, докато пиша надделява над усмивката ми.
Годината е 1987, местоположението – Южната граница, Гоце-делчевски граничен отряд.
По онова време бях зам. командир на 6 ГЗ ( гранична застава) и като такъв стриктно спазвах правилата. Както казваха подчинените ми – строг сте, но справедлив, Другарю лейтeнант. Живеех за работата, дишах заради нея и за хората, за които отговарях. Те бяха моето второ семейство. Моята втора спасителна лодка, моята вишка, моята бразда.
Обичайна гледка бе поне по веднъж през деня да сядам за малко на една от пейките пред заставата, за да изпуша цигара или просто така да поседя, притворил за кратко очи.
В този ден, в който нямах представа, че ще имам необичайно посещение, не пуших, а седях и се наслаждавах на мекото и топло майско време. Има нещо волно в пролетта, нещо романтично, не мислите ли? Още преди да настъпи , във въздуха се усеща наближаването ѝ и ти я долавяш с всяка пора на кожата си, с всеки дъх, който поемаш, с всяко свое събуждане сутрин. Господи, чудя се, защо не можем поне за миг да се върнем назад във времето, за да изживеем още веднъж цялата палитра от усещания и чувства. Да се заредим и да продължим по-спокойни до края.
Въздишам. Разбира се, че въздишам как иначе ще спра мъжките сълзи.
Та точно в този ден при мен дойде дежурният по застава и ми обясни, че на портала на 5 ГЗ, от която се влизаше и за към нас, е дошъл мъж, който преди пет години е служил тук. Искал човекът да покаже на съпругата си и на двете си деца, къде е бил войник; къде е бил граничар. Тогава не беше както сега – разграден двор, в който всеки може да влезе и да излезе необезпокоявано. Тогава трябваше да имаш т.н. ,,Открит лист", за да те допуснат до границата. Човекът, за когото ми докладваха нямаше такъв. Но аз пренебрегнах правилата и за пръв път не ги спазих. Казах на дежурния да пропусне бившия граничар и семейството му.
След около половин час пред граничната застава спря автомобил. Погледнах през прозореца и видях от него да слизат: висок строен мъж, съпругата му и двете им момченца. Посрещнах ги. Мъжът изглеждаше притеснен и плах. Знам ли, може би заради спомените. В казармата човек се снабдява с много такива. Добри. Лоши. Все са спомени.
А на границата спомени бол!
Вероятно не знаете, но граничарите са особен вид хора. Хора, чийто дълг по опазването на браздата е по-важен от живота им. За тях границата е началото на родината и е неприкосновена. Те са млади и идеалисти. Те разчитат един на друг. Те са приятели.
Но? Нали ви казах, че винаги има едно ,,но".
-Другарю лейтeнант...- обърна се към мен новодошлият.- Мога ли да видя моя брат?
Чудех се кой е този човек и защо не са ми докладвали, че идва брат на един от подчинените ми бойци. Попитах за името на граничаря, ала мъжът не ми отговори, просто извика:
-Верни, тук съм!
В този момент от ,,питомника" (това е мястото, в което държим нашите кучета) се чу лай и блъскане. Тогава разбрах, какво има предвид под ,,брат" бившият граничар и помолих сегашния водач на Верни, да го доведе при нас. Още не излязло от клетката, кучето прескочи високата метър и половина ограда и се хвърли върху онзи, който го бе обучавал, хранил и спал до него.
Господи! Само момент...
За пръв път виждах куче да плаче със сълзи, с мъжки сълзи. Плака и той – Водачът му, този който го бе прегръщал, пазил, учил, с когото се бяха топлили в студените гранични нощи. Два или три часа човек и куче говориха – първият с думи, вторият с лай и скимтене. Верни се радваше на дечицата, на съпругата на бившия граничар. Радваше се като нас хората...Трогателна гледка. Разтърсваща. Необикновена. Не смеех да продумам, само наблюдавах и се дивях на тези две така различни и едновременно така еднакви същества. И разбрах, че за приятелството не съществува разстояние, време, пространство. Него или го има, или не!
Страшното бе после. Раздялата тя ме потресе. Верни, това невероятно куче, не приемаше команди от сегашния си отговорник, дърпаше се като подивяло животно. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.
Дни наред след тази среща Верни виеше, искаше да разбие клетката и не допускаше никого до себе си. Сърцето ми се късаше. Винаги съм знаел, че граничарят и кучето му са едни организъм,едно цяло там в тъмното на границата. Но? Пак това ,,но", но не съм предполагал, че може да има такава привързаност, такава обич като на кучето Верни.
След година Верни внезапно почина. Погребахме го там на границата, на която кучето бе служило толкова години.
Някога наистина имаше чест. Някога наистина имаше доблест. Там на границата...

[skitnik32]

Оппа! Автора се казва, Боби Минчев, нали!?

да това е неговия разказ които показах на моята позната

[chekur/Барбов/]

Няма кво да триеш-Казвайте кой е автора и си преразказвайте! Също като нашата песен когато поисках да пишат кой е автора -някакъв измислен граничар се разскача

[ilia2003]

................явно не ви харесва. съжалявам. ще опитам да изтрия темата

Не се опитвай, следите остават!!!!

[uestli1]

Слушай Скитнико писателка или не, тази история е разказана от друг човек.Но тя няма право да я украсява и да вкарва собствени емоции и чувства в нея без знанието на автора.Панимаеш?

[chekur/Барбов/]

надявам се ти харесва?

Харесало ми е много отдавна, преди да го напише писателката!!! Още повече, че бях ИСК и тази история ми бърка доста дълбоко в .......даже и сърцето!.......много повече от колкото можеш да си представиш!

[skitnik32]

Слушай Скитнико писателка или не, тази история е разказана от друг човек.Но тя няма право да я украсява и да вкарва собствени емоции и чувства в нея без знанието на автора.Панимаеш?

момци, съжалявам но в самото начало е отбелязано, че е използван деиствителен случай на който автора не е свидетел. ок. виноват... да се подготвя ли за разстрел?